“ Проблемът на света е в това, че глупаците и фанатиците са винаги уверени в себе си, а умните хора са пълни със съмнения.“
Бъртранд Ръсел
Независимо кой си, с какво се занимаваш, какви са интересите ти и коя е най-голямата ти мечта, ти си изпитвал съмнение в способностите си поне веднъж в живота си.
При творците, напр. писателите (за тях имам най-големи наблюдения), то е в доста по-голяма доза, отколкото при другите хора. Причината – те създават нещо, което не може да се оцени обективно. На едни ще им хареса, на други не. Той или тя е от тези, които определено харесват произведението си, но дали то наистина е качествено?
Този въпрос се е въртял в глава ми стотици пъти. Защото като създател на книга, тя винаги ще ми изглежда хубава, нали си е моя. Само, че за твореца е важно и другите да я харесат, да види, че не се самозаблуждава.
Някой ти казва, че романът ти е страхотен, друг заявява, че е пълен боклук. После още двама, трима го прочитат и оценката им е положителна. Но колкото и хора да ти кажат, че това, което си направил е добро, че си заслужава, пак ще дойде моментът на съмнението. В началото ще ти станат приятни отзивите, ще си кажеш, че вече ще си уверен, защото няколко души са ти казали, че книгата ти е върхът. Но минава време, споменът избледнява, никой нищо не ти казва повече. И отново вярата в себе си, в произведението, във възможностите ти, започва да се стапя.
Това ми е един много познат затворен кръг, в който самата аз съм се въртяла достатъчно дълго. Онова, което ме накара да спра и да се замисля, дали има логика да го правя, беше една притча, която случайно ми попадна. В нея открих много отговори, затова я споделям с вас.
За всички ви, писатели, творци или просто съмняващи се в себе си хора.
„– Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
– Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това… – И след кратка пауза добавил: – Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.
– О…колко се радвам, учителю – измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
– Добре – продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: – Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
– Учителю – рекъл, – съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.
– Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
– Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
– Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
– Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно…
Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.
– Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?
И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.“
Гъделичка ли ви онова приятно чувство от дълбокото послание на един хубав разказ?
Направо, сякаш душата ви леко трепва, нали?
Е, докато все още сте под магията на приказката, да продължа за писателите.
Как да сме уверени в себе си автори?
Ако на вас ви харесва творбата, самите вие бихте я прочели с удоволствие, бихте й се насладили, значи на този свят има и друг като вас, който би я прочел с удоволствие, би й се насладил. Следователно дори да е само един човек, заслужава си да достигнете до него, да му дадете нещо от себе си. Затова не се отказвайте!
Не обръщайте внимание на това, кой какво казва. Всеки си има лично мнение и свободата да го изразява. Винаги ще имате и почитатели, и критици. Нито се възгордявайте от хвалбите, нито се натъжавайте от критиките. Нищо и никой на този свят не се харесва на всички и вие няма да сте изключение. Затова просто си вършете работата с увереност, хъс, сила и упоритост. Трудът и ентусиазмът винаги се възнаграждават.
Дайте най доброто от себе си! Когато пишете, недейте да мислите за другите. Първото и най-важно правило е самият автор да изпитва удоволствие от процеса на писане. Ако решите да напишете нещо, просто защото така е модерно, или може би ще се хареса на читателите, или редакторът, критикът или баба ви е казал/а така, по-добре не го правете – нищо няма да излезе, ако не идва от сърцето ви. Второ, когато пишете, мислете за това как да стане по-добър самият роман, как да подобрите него, според собствените си разбирания и виждания. Концентрирайте се върху него, а не върху чуждото мнение. Когато дадете всичко от себе си, за да създадете нещо качествено, тогава няма как да не сте уверени.
*Притчата е цитирана от книгата „Нека ти разкажа“, на Хорхе Букай
